Преди години си мислех, че знам как изглежда успехът.
Да завърша образованието си. Да създам семейство. Да изградя бизнес. Да бъда полезна на хората. Да имам свободата да избирам как да живея живота си.
Години наред вървях към тези цели с усещането, че някъде напред ме чака моментът, в който ще мога да кажа: „Ето. Сега вече пристигнах.“
Само че животът рядко следва сценариите, които сме написали за него. В един момент човек се оглежда и осъзнава, че има успех. Голяма част от мечтите му вече са се случили. И тогава се появява един неочаквано труден за отговаряне въпрос: „И сега какво?“
През годините съм разговаряла с много хора, които отстрани изглеждат напълно успешни – лидери, предприемачи, специалисти, родители. Хора, които са постигнали много. И знаете ли кое ме впечатлява най-много? Че често задават един и същ въпрос (не обезателно със същите думи, но със същото усещане): „Защо все нещо не ми стига дори след като постигнах успех?“ Не защото са неблагодарни или са се провалили. Точно обратното. Понякога този въпрос се появява често именно когато хората са успели.
От малки ни учат да се стремим към следващото постижение. По-добри оценки. По-добра работа. По-висока позиция. Повече сигурност. Повече признание. И в това няма нищо лошо. Обаче какво се получава? Всеки връх, който сме искали да изкачим, след време се превръща в мястото, на което просто стоим. Свикваме. Както свикваме с любимия човек или кола. Адаптираме се и въобще спираме да забелязваме, камо ли да се наслаждаваме.
И може би затова след определен момент въпросът престава да бъде: „Какво още мога да постигна?“ и става: „За какво използвам това, което вече съм постигнал?“
Тук ми идва наум една по-малко известна идея на Ейбрахам Маслоу. Повечето хора познават пирамидата на потребностите. По-малко известен е фактът, че в края на живота си той започва да говори за нещо отвъд самоактуализацията. Маслоу забелязва, че дори хората, които са реализирали потенциала си, продължават да търсят нещо. Но не още успех, пари, власт или статус. А смисъл. Принос. Свързаност.
Колкото повече наблюдавам хората около себе си, толкова повече си мисля, че е бил прав. Защото най-дълбоките разговори с мои приятели или клиенти рядко са за това как да печелим повече или да впечатлим повече хора. Много по-често са за това как да живеем по-смислено, как да бъдем полезни, какво наследство оставяме след себе си.
Може би затова въпросът „Защо не ми стига?“ е не толкова проблем, колкото покана към следващата глава на Живота, в която вече въпросът е не:
„Какво още можеш да вземеш?“
А: