Сигурно ви се е случвало около Коледа и Нова година някой ваш близък – дете, съпруга, майка, приятел, колега – или самите вие да сядате (така, като аз в момента) с чаша червено вино в ръка (и дори без), в покоя на душата си и да гледате назад към изминалата година.
Спомняте ли си приказката Дванадестте братя на Андерсен? За месеците, Старата година, бабата, която изпращат и прекрасната девойка, Новата година, която се канят да посрещнат.
От една страна, както една старица заслужава, те с внимание и грижа и помагат да измине последните няколко крачки през времето. Вглеждайки се в лицето и можем и ние да си спомним през какви трудни моменти (и дори периоди) сме минали, как самите ние сме си пречили (с някой наш страх или колебание…), как сме успяли да преминем през ситуацията и – доста важно! – НА КАКВО СМЕ СЕ НАУЧИЛИ, как сме пораснали като хора?
Тези трудности или предизвикателства може да са оставили дълбоки следи като по лицето на бабата Стара година. Да ги пуснем да си отидат. И без това не можем да спрем или върнем времето обратно. Какъв е смисълът да продължаваме да страдаме, да се виним или да обвиняваме? Това, което е било е като дребен пясък, издухан от разтворените ни пръсти на брега на морето. Остава само като спомен на прашна шепа. Насладете се на праха, разгледайте го и го издухайте – той вече си е свършил работата. И в приказката Старата година, прегърбена и уморена, остава далеч зад шейната.
От друга страна, често все гледаме с надежда и упование напред, към Новата година, към прекрасното бъдеще. И това е толкова хубаво – мечтаем, виждаме целите си осъществени, чуваме радостта на близките си, щастливи сме, че сме себе си, ама дори по-добри от днес. Вероятно сте способни да усетите вълнението си от успеха, радостта от постигнатото, усещате го в тялото си…
Ако сме достатъчно мъдри вече сме осъзнали, че това, което виждаме в бъдещето (наричайки го лошо или добро, хубаво или лошо, полезно или заплашително) е плод на нашето съзнание. Ние сме тези, които избират как да се отнесат към дадено събитие в живота си, към даден човек, към себе си. Да, знам, може да си мислите – ГЛУПОСТИ! Та това изобщо не зависи от мен! И ще сте прави за себе си. Аз вярвам, че хората сме най-големите творци на ЖИВОТА СИ. И аз съм си права за себе си.
Понякога, увлечени от голямото ни желание да сме по-богати, по-успешни, по-влиятелни, въобще „по“, забравяме да правим онова, за коеот сме на тази земя и което по принцип правим – живеем живота си. И оставяме да си подарим масаж за другата седмица (евентуално), да се видим с приятели (е, те нали знаят, че са ми приятели?), да се погрижим за родителите си (та те са живи откакто се помним – докога ли?) някога, после, като приключи поредния проект, като спечеля още пари, като ме повишат…. При вас как е? Какво правите по-важно от себе си и обичаните си хора? Да, и това съм го чувала – при вас не е така, познах ли? И все пак, ако сте истински честни пред себе си?
Минало, бъдеще, минало, бъдеще, бъдеще, минало, минало, минало, бъдеще…
В приказката Дванадестте братя са в каретата, изпращат, посрещат, и са седнали в каретата. Тук и сега. Целият ни живот, в крайна сметка, не се ли развива точно „в каретата“, тук и сега. Поуки от миналото, надежди за бъдещето – да, това е хубаво, полезно, по човешки естествено. Само да успяваме да си напомняме, че ЖИВЕЕМ МЕЖДУ ДВЕТЕ ПОРЕДНИ СЛЕДВАЩИ ВДИШВАНИЯ И ИЗДИШВАНИЯ.
Приказна Коледа, щастлива 2017 година – най-новата Нова година досега!
PS Ще взема да си напиша писмо до дядо Коледа.