Преди много, много години живеех в Португалия. Бях млада и не можех да си обясня след като Бог е един и е Върховен, Всевишен и Всемогъщ, защо католици и православни празнуваме Великден на различни дати?
После не можех да си обясня защо толкова войни са се водели понеже някои го наричат Иисус, Аллах, Йехова, Баха, Хари и някои дори не знаят как да го наричат.
След това четох, че всички хора в началото може да сме говорили един език. И след това Бог ни наказва и хората започваме да говорим на различни езици. И сме спрели да се разбираме.
Много често говорим за себе си като мъже и жени, стари и млади, богати и бедни, правоверни и друговерци, българи, цигани, арменци, турци… Използваме всякакви етикети, за да се обозначим, че сме различни, правилни, прави, истински. Повече от другите. Родителите сме повече от децата. Има и трети свят…
Днес, по време на пандемията заради корона вируса отново намираме предостатъчно поводи да се делим и наричаме спрямо някаква част от себе си.
Да не говорим, че някои са умни, други чувствителни, духовни, с красиви тела, творци… А други не са.
На мен ми се иска тези дни да намираме поводи да забелязваме колко сме подобни един на друг. Колко много сме свързани и единни. Имам предвид, всеки от нас е свързан с всичко по странен начин. Всички ние разбираме какво е радост, любов, доверие, отдаденост, добро, красота, правда, цялостност, изобилие, игривост. И се стремим към тях. Където и да сме родени, каквито и да сме, повече и най-много от всичко имаме потребност да даваме и получаваме любов. Не е ли така?
Нека има светлина, любов и радост за всички ни. Нека се радваме на Живота и да празнуваме Живота!
Да бъде.
автор: Зорница Стефанова за Фондация „Вътрешен компас“
снимка: Sebastian Staines за Unsplash