Понякога тя си мислеше: как е възможно толкова много неща в моя живот да са по същия начин като вчера?
По същия маршрут и време до работа. И обратно. Същите колеги. Същите разговори. Същите проекти. Същите грешки. Същите предизвикателства. Същите предавания по телевизията. Същите обсъждания вкъщи…. Да, беше чела, че на ден човек има около 60,000 мисли и 70% от тях са повтаряеми… Дори и беше трудно да асимилира важността на това осъзнаване – с 40,000 мисли на ден (средно) тя потвърждаваше това, което си е мислила преди 5, 10, 15 години! Та сега тя беше толкова различен човек! Как е възможно това! Чак я присви стомаха… Да, беше си мислила защо ли не се поучва от грешките си, защо не се държи по-уверено, защо не е по-мила с хората около себе си.
Помисли си, както често в подобни ситуации: Не знам… Сега, обаче, я осени идеята: а, какво, ако знаех? Какво щях да знам? Какво се опитвам да скрия от себе си с това „не знам“?
Замисли се. Най-лесно и беше да не знае. Да прави същото като вчера (или миналата седмица, или година), да бъде същата (или много подобна). Но точно по този начин беше си докарала целия стрес, в който живееше, работата, която не харесваше особено (най-вече толкова елементарния и шеф, изобщо не разбираше как се издига в тази корпорация), все оставяше децата за след приключване на тази финансова година, за след следващия голям проект, за след откриването на следващия офис, поне човекът до нея беше свестен (ако не се брои, че нямаха почти време и енергия за интимен живот).
Беше на 32 години и, ако искаше нещо по-различно, необходимо беше да се вземе в ръце и да направи нещо различно.
Срещна тази жена на едно събиране у приятели. Не разбираше какво точно се случва… Говореше си с нея и все едно се поазнаваха отдавна. Жената я слушаше с внимание и искреност, каквито не беше очаквала от непознат човек. Започна да и споделя разни неща. От среща чувстваше приемане, разбиране, съпричастност. И някакъв здрав смисъл. Не беше като с майка си – да я учи, да я съветва. Или с приятелките – да се забива с „ако“ и емоционални изблици, които я караха да се чувства добре, но не и вършеха особена работа. Знаеше, че жената се занимава с личностно развитие. Попита я дали могат да се срещнат и да говорят.
- Сега, вече половин година по-късно, беше стигнала до някои осъзнавания, които искаше да сподели. Елементарни неща, които „знаеше“ и преди, просто сега ги прилагаше в живота си:
Беше поела отговорността за живота си. Знаеше, че това, което посее днес, ще пожъне след известно време.И не се чудеше какво точно не схваща от цялата картина. Тя беше като художник, който полага пласт след пласт, цвят след цвят, оттенък след оттенък цветовете върху картината на своя живот. И дали нейната картина ще е намръщена, тъжна, тежка или многоцветна, пъстра, свежа, нежна – това зависеше от нея самата.
Променяше гледната си точка. Мястото, от което гледаше на проблемите си не можеше да е мястото, откъдето да види решенията. Беше се научила да се издига над ситуацията, да оглежда неутрално хората в нея, да се поставя намястото на другите, да се пита „ами, какво ако направя още нещо, което досега не съм правила; ами, ако направя още нещо, което досега съм се страхувала да направя; или нещо, което досега съм правила по един и същ начин?“
Доверяваше се, че някак си зад всичко има причина и се учеше в движение. Беше осъзнала, че извън ума си има и интуиция, и чувства, и емоции, и знание, които и дават възможност да бъде по-истинска и искрена. И да е все по-щастлива.
Започваше всеки нов ден на чисто. Доколкото можеше, разбира се. И правеше изборите си за днес, за този момент… С колкото по-малко страх от минали неуспехи и болки и по-малко черни мисли за бъдещето. Всичко, което беше се случило беше се случило. Тя си беше взела уроците, колкото можеше. Всичко, което може би щеше да се случи беше несигурно. Тя живееше днес. Тук и сега. Нов ден, нов късмет. Беше отворена за новото, необикновеното, несигурното, за всичко в живота си.