Щастлива съм да споделя с вас, че “Непотърсената истина” е първата от поредицата статии, чрез които една прекрасна млада жена, Татяна Асенова, споделя сърцето си и нещата, които я вълнуват. Безкрайно се радвам, че тя е тук с нас и и благодаря за искреността и смелостта да покаже себе си.
Това казва Татяна за себе си:
Имам си своето мото в живота: Explore Life. Meet Yourself. (Изследвай Живота. Срещни Себе Си.) и понеже държа да съм вярна на принципите си, така и действам в света – срещам се с това, което идва открито и смело. Във всяка среща се стремя да намирам и извличам полза за себе си и света в последствие. Вярвам, че отлагането и чакането служат само до време и поставят всичко след себе си в бъдеще време. А кой е изживял бъдещето? Тук и сега е всичко, което наистина имаме. И съм точно тук сега, за да ви представя своята гледна точка за нещата и да оставя останалото само да си свърши работата. Усмивки, Татяна
Има ли човек без мечта, стремеж, цел, които го водят в дните и придават смисъл на усилията, които влага в ежедневните си занимания? Дори, ако погледнем трезво, имаме по няколко от всяко от тези неща. И за всекиго тези мечти, стремежи и цели са различни и попадат в една или няколко от разнообразните сфери на живота – личностно развитие, финансово, емоционално, интелектуално и ментално, физическо благосъстояние или обкръжаващата ни среда от вещи и предмети.
Въвлечени в ежедневното преследване и постигане на цели и отмятане на задачи, не спираме да се замислим кое е онова, което наистина гоним и към което интуитивно и много често неосъзнато се целим. Коя е тази движеща сила, непотърсената истина, която е двигателят на всички действия и която сякаш прави всичко да се случва? Наясно ли сме с изначалната си цел и накъде се стремим, дали ли сме си сметка каква е причината за стремежа изобщо? Спираме ли се поне за миг да се попитаме защо правим онова, което правим? Защо влагаме енергия и инвестираме време там, където сме се фокусирали? И дали това е най-верният път към ултимативната цел?
Без да си отговорим на тези въпроси неусетно живеем по-скоро на автопилот. И това със сигурност ни е полезно и пести жизнена енергия за рутинните и физиологични процеси като ни освобождава от това да сме ментално ангажирани с жизненото си оцеляване. Не се налага постоянно да се подсещаме да дишаме или да напомняме на биологичните функции да се случват. Цялата тази енергия можем конструктивно да влагаме в осъзната посока и да създаваме като истинските творци, които сме.
Нека ви дам своя отговор, който оставите да резонира у вас, както дойде.
Ако в края на деня онова, към което се стремим ни кара да се чувстваме зле, бихме ли продължили да го правим, да го преследваме, би ли останало то наша цел? Бихме ли искали нова работа, ако знаехме, че там ще се чувстваме подтиснати и претоварени? Бихме ли желали нова кола, нов дом, ако с тях идва и бремето на неспирното притеснение и безпокойство? Щяхме ли да искаме нов интимен партньор или тялото на фитнес модел, ако те носеха усещане за дискомфорт, слабост, неудовлетвореност?
Всяко от тези неща, осъзнато или не, е в списъка на нашите мечти, стремежи, цели, защото имаме дълбокото и скрито от ума вярване, че постигането или притежаването на което и да е от тези неща, би ни донесло удоволствие и би ни накарало да се чувстваме добре. Няма човешко същество, както и да постъпва и каквото и да прави, което да има зад действията си като мотивация страданието. Желанието да изпитваме удоволствие е онова, което стои зад всичките ни действия.
И тук е моментът да се запитаме дали сме в досег с тази истина, непотърсената истина, за всяко човешко същество, че да се чувстваме добре е основна мотивация и цел. Даваме ли пространство на тази истина да ни изпълни и да ни насочи във вярната посока така, както животът нашепва.
Защото кога беше последният път, когато постигането и притежанието на нещо донесе със себе си и непоклатим покой за ума?
Дали не живеем в илюзии и фантазии, че поредната зачеркната цел би довела до ултимативно щастие без да сме в пряк досег с реалността, че щастието ни е на разположение тук и сега? Реалността е това, че можем да си отдъхнем точно в този момент. Нужно е само да си позволим да допуснем, че всичко е наред такова, каквото е. Че ние сме наред такива, каквито сме. И това е достатъчно.
Спри. Притихни.
Позволи на тези думи да те докоснат.
Коя е непотърсената истина за вас? Коментирайте и се свържете с Вътрешен компас.