Тя отново беше полегнала на дивана, напълно изгубена в мислите си и в едно разкъсващо състояние на неяснота… какво да прави с живота си… Мислено непрекъснато тръгваше в различни посоки… Да започне нещо свое. Да потърси обяви за работа. Или просто да не прави нищо известно време. И всичко това подплатено с една безизходица, почти неизбежност – че не може да формулира емоциите си, че не може да се отърси от подмолните мисли и страхове за това какво ще се случи, ако не е полезна.

Едно изкривено състояние на… безтегловност. Но „безтегловност“ предполага лекота, а в мислите ѝ няма никаква лекота. Тя е застинала. Тежка.

Гледа през прозореца дървото в градината. На един от клоните сякаш е полегнал някакъв гущер и просто стои. Не мърда. Изобщо. И това странно отговаря на състоянието ѝ последните дни. Все едно и тя лежи така – неподвижна, застинала, застояла.

От една страна осъзнава, че може би това е просто препичане на слънце. Че има право да си полежи. Да преформулира нещата в главата си. Да не бърза.

От друга страна – просто лежи. И не ѝ се става от дивана. Все едно няма сили да продължи.