Всеки от нас знае какво представлява ученето. Все някога ни се е налагало да четем упътване за употреба на сложен уред, машина или устройство, за да можем максимално ясно, бързо и безопасно да се справим с използването му.

А минавало ли е през ума идеята, че човешкото същество по природа е също един такъв инструмент. Някой да ми посочи книгата с упътване за употреба, моля. 😊

И днес пиша, за да започнем отнякъде с инструктажа.

Ще ползвам за пример един обикновен чук. Как знаем какво е чук? Родени ли сме с понятие за чук и неговото предназначение? Кое ни кара да потърсим чук, когато се налага да забием пирон или да свършим нещо, за което това би бил най-подходящият инструмент? Ако нямаме ясна информация как и за какво да го използваме, може би бихме си причинили много болка. Ако си представим, че никога не сме виждали чук, как бихме го разпознали сред други предмети и инструменти? Ако не свързвахме думата с конкретна идея за самия предмет как да знаем що е то чук?

И сега нека погледнем на тялото по подобен начин. Писах в предишен текст (Невиността да не знаем), че ние се раждаме неопетнени, лишени от усещане за граници, принадлежност, идентичност и напълно празни относно знанията за живота. И ако помислим над това, действително е така. Нашата поява тук не е плод на сложна схема от теории и логически доказуем избор, който някой е седнал, измислил и приложил. Еволюцията, развитието на живота не са научни трудове на някой високо интелигентен и надарен човек. Всичко това просто се случва от само себе си някак. Животът просто ни живее, спонтанно, без усилие.

Дори нека опитаме с един експеримент, за да не е всичко само теория, а наистина да имаме усещането от самото преживяване.

Нека опитаме да спрем дишането да се случва. Веднага се вижда, че за да спрем дишането изисква повече усилие от самото дишане, което възниква и се саморегулира. Тази асоциация много ясно илюстрира как не се налага да влагаме много мисъл в живеенето. А по-скоро да наблюдаваме и осъзнато да следваме импулсите, които внезапно се раждат.

Всичко, което в момента определяме като себе си е дошло отвън. Приели сме за истина името си, защото родителите ни са решили да отговаряме на конкретно такова. Научили сме от средата, в която сме се формирали като съзнателни индивиди, че определени социални роли се отнасят до нас и ние не сме и помислили да подложим подобни твърдения под съмнение. Всяко преживяване, през което минаваме с течение на времето и опитността, която натрупваме, оставя отпечатък у нас и формира образ за нас. И то по такъв начин, че наученото от преживяното изключва всички други възможностти, заключва ума във вече познатата картина от определения и понятия. И това е така, защото ни създава усещане за сигурност, за безопасна среда, в която да продължим да функционираме.

Повлияни от средата, в която се намираме, ние приемаме вярвания, придобиваме навици на поведение, държание, възприятия за света. От това се определя дори какъв език говорим, към коя етническа група се числим, религията ни. И това са едва началните особености, които можем да изброим от безкраен списък с определения за себе си. Това са логически поставените етикети, с които ума успешно може да създаде определение за „нас“.

Но ще поставя днес един въпрос, който просто да прати ума на изследователска мисия без да очакваме конкретно откритие. Нека се попитаме “Kой съм аз без всички етикети, които съм си залепил през съзнателния си житейски път досега?” и да оставим на въпроса да претърси всяко кътче в нас, до което разумът може да достигне. Да оставаме отворени. Нека не се опитваме да измислим отговора, да не го обличаме в думи. Нека се оставим да го преживеем осезаемо, а не мисловно. Нека останем отворени за преживяването, което търсенето на отговор сътворява.

Да оставаме отворени.

Автор: Татяна Асенова

Снимка: Photo by Simon Forster за Unsplash

Ако тази статия ви е харесала, заповядайте, абонирайте се за нашия бюлетин, за да получавате допълнителни полезни материали и статии. Можете и да се свържете с нас оттук.

Запишете се, за да получавате нашия бюлетин:




март 5, 2020
    

Менторските срещи със Зори винаги надминават очакванията ми. Дори в моментите, когато си мисля, че нямам конкретен казус, върху който да работим, тя успява да ‘чува между редовете’ и да разпознае точно темата, която е належаща. Когато пък се чувствам блокирана, Зори предлага неочаквано упражнение, с което да разклати и разшири ограничаващите ме нагласи. По време на сесията е изцяло присъстваща – многократно съм била изненадвана от наблюдателността ѝ. Подхожда с емпатия и предоставя безопасно пространство другия да се разгърне по честен начин, като съумява да е и предизвикваща в моментите, в които е необходимо. ‘Домашните’, които дава са винаги добре подбрани и носят стойност през цялото време до следващата сесия.