
Вчера имах много интересно преживяване. С един мой клиент правим сесия тип „Разходка със Зори” – вървим си и обсъждаме дадена тема. Така мозъкът е зает с ходенето и от несъзнатото изплуват интересни отговори.
Та, вървим си и в такива случаи клиентът е свободен да си избере посоката, темпото. Вчера някак си имах желанието да направлявам посоката. Забелязах го на 2-3 пъти, когато из малките улички – ха, да минем по една пресечка, а минаваме по друга. И аз исках да задам посоката. Забелязах това и съвсем съзнателно се удържах.
Интересно, че темата беше „контрол“. По-точно пускането на контрола. Даже се смяхме с клиента, че иска да контролира пускането на контрола. Това мениджърите са странна порода. Толкова са свикнали да носят отговорности, че дори не се сещат понякога колко е възможно и хубаво да „пускат своя контрол”.
Клиентът ме отведе до една прекрасна градинка. Не бях стъпвала там от месеци. Невероятен оазис в центъра на София. Тучно зелено, една недопустима хармония между възрастни хора, деца, работещи, пенсионери, с колела и на камиончета, бързащи и релаксиращи, светлина и сенки, клаксони и тишина…. Това си го подарихме с моя клиент, някак си взаимно – аз го оставих да си избере средата на срещата (в офиса или навън), той ме доведе до това място. Двамата се бяхме доверили някак си един на друг и си вършехме работата в хармония.
Наслаждавах се на присъствието си там, точно в този момент. Наслаждавах се на начина, по който човекът до мен стигаше до прозрение след прозрение за себе си и това му помага да живее по-щастливо. Наслаждавах се на всичко, на цялата безкрайна поредица от решения в живота ми, която ме беше довела до този момент, наслаждавах се на умението си (придобито след съвсем съзнателно наблюдение над игрите на мозъка ми за контрол) да се доверявам, че в живота има място за толкова изненади и неочаквана красота, когато не си налагам да съм непременно права, не се доказвам, не се състезавам. Просто да съм себе си. Като дърветата в тази градинка. Те не са съвършени. Напротив даже – имат някакви клони, които изобщо не разбирам защо са поникнали точно оттам! Поставих се на мястото на това дърво. За него не беше важно дали хората около него го одобряват, дали го харесват, кой си играе при стъблото му, кой не го забелязва изобщо, кой плаче или се смее. Дървото просто е.
Клиентът ми ми подари един прост знак на внимание – почерпи ме с един сандвич, а аз дори не бях планирала къде ще обядвам. Този жест беше поредната награда за умението ми да пускам контрола и поредното доказателство колко мили, споделящи и внимателни могат да са хората.
Написах това, за да остане в паметта ми този приказен час на свобода и щастие от живота. Дано да е накарало някой да се замисли какво може да спечелим, ако пуснем своя контрол. И се доверим на своя вътрешен компас.