Не съм перфектна. Прекрасна съм.

Случи ми се една поредица от събития, които ми очертаха ясно и болезнено една моя сянка:

„Аз съм перфектна!“

Това е идея, която съм имала за себе си десетилетия наред. Да, животът си тече…:) Толкова години съм „знаела“, че съм „перфектна“, че всичко знам, че всичко мога, че постигам всичко, че съм перфектно интелигентна, перфектно умна, перфектно красива…., че, когато ми се е случвало да съм в ситуация, в която да хвърла сянка на моята „пефректност“ – съм влизала в осъждане към себе си: как можах да не изкарам 6 (а 5.75), как можах да не завърша този проект навреме, как разочаровах колегата ми, ….. А какво ще кажат хората за мен?….

И години наред, вместо да се фокусирам върху това колко съм щастлива, колко съм красива, колко съм здрава, какви прекрасни деца имам, какъв любящ съпруг, какъв прекрасен бизнес и колеги, с които като ме няма (или ги няма) 5-6 дни и вече ми липсват, какви разкошни и подкрепящи приятели са около мен, на колко хора помагам и отдавам уменията, способностите, знанията, сърцето си, аз съм се терзала, че не съм достатъчно добра в работата си, че не заслужавам да ме обичат такава, каквато съм и затова съм искала да съм по-мила, по-сговорчива, по-точна….. ей, Богу – искала съм да съм по-всякакава, само не и да пизная на себе си, че аз съм си „шестица от тотото“. Дори когато съм го казвала, че съм „шестица от тотото“ – не съм си го вярвала.

Последните дни направих няколко „гафа“. И това, което пиша, го осъзнах преди малко. Дадох си сметка, че като че ли за пръв път в живота ми чистосърдечно и естествено приех, че не съм „перфектна“ и въпреки това съм „прекрасна“ такава, каквато съм. И последните часове свиквам с великолепието си:) Едно такова спокойно, овладяно, осъзнато, честно и естествено свикване с нещо, което винаги съм била. Като планина, като море, като цвете.